Много години преди н. e. монасите в много храмове на Индия, Тибет и други страни добили достатъчно познания по устройството на човешкото тяло. Тези знания им дали възможност да създадат много техники по борба,които можело с успех и ефективност да се прилагат на хора облечени в обикновени дрехи и същите да бъдат поразени или пленени. Тези умения били жизнено необходими за монасите и жреците по това време,защото те много пътували, а трябвало с тези умения да могат успешно да се защитят. По време на пътуването те не носели оръжие. Години наред монасите развивали и усъвършенствали техниките на борбата с горни дрехи. Но те били само техен монопол. Само на религиозни празници демонстрирали това изкуство. По- голямо развитие получила борбата с горни дрехи след пренасянето й в Китай. През 520 г. от новата ера, един от водачите на будизъм в Индия Бодидарама идва от Индия в Китай. Той отсяда в храм манастира Со-лин (Шао Лин), където започнал да учи монасите на техниките при борба с горни дрехи, която в Китай станала известна под името Со-лин, на името на храм манастира, в който започнало нейното изучаване. Не след дълго борбата с горни дрехи започнали да изучават и в други храмове, под ръководството на монасите от Со-лин, които били чудесни бойци и учители.
В Со-лин била създадена система от хватки за борба с горни дрехи и техники при които се употребяват мечове, копия, щитове и други оръжия. Били създадени техники за удари с ръце, крака и тяло. Столетия по-късно един от добрите ученици в Со-лин китаецът Чанг Сон Фенг създал нова система от техники, която нарекъл “Тай-Дай”. Система с изразен оздравителен характер, съдържаща предимно защитни техники. Противоположно на изучаването в Со-лин. При което основно е силата, нападението и ударите. При “Тай-Дай” основно е защитата. При което имаме не противопоставяне на силата на противника, а нейното използване. "Тай-Дай” бил сравняван с бавно спокойно течаща река. След време Со-лин, Тай-Дай и други системи били обединени в системата У-шу(бойно изкуство). У-шу е голямо постижение в борбата с горни дрехи и заслужава да бъде изучавано. У-шу скоро останало в сянката на джу-джуцу развито в Япония. В хроники от VII в. В Япония се пише за джу-джуцу(гъвкава практика или гъвкаво изкуство). Което векове по-късно у нас е познато под името “жиу-жицу”. Името е избрано не случайно. То идва от много известна в Япония поговорка. Гъвкавостта винаги побеждава твърдостта. На японски джу означава гъвкав и джуцу – техника и се превежда гъвкава техника. Много голям принос за развитието на джу-джуцу в Япония допринася разпространението на у-шу. У-шу съществува и днес в по-модерен вариант. В древността техниките му се пазели в тайна. Те били предавани от поколение на поколение и били постоянно усъвършенствани. През 16 век японецът Широбей Акияма учил медицина в Китай, но същевременно изучавал у-шу. Веднъж при силен снеговалеж Акияма наблюдавал череша и върба. Видял как клоните на черешата дебели и здрави се чупят под тежестта на натрупалия се по тях сняг. А клоните на върбата се огъват под тежестта на навалелия по тях сняг и той падал от тях, а те невредими заемали нормалното си положение.От видяното той си направил изводи. За да победиш по-силен противник трябва да отстъпиш в началото а след това да покажеш способностите си. Ползвайки този принцип Акияма усъвършенствал много от техниките на у-шу и ги допълнил с нови. По-късно той създал своя школа. Джу-джуцу става много популярно в Япония и се изучава с голям интерес от кастата на самураите. Този интерес довел до откриването на много школи по джу-джуцу. В една от най-известните по това време школи “кито-рю” имало повече от 3.000 ученика. Всяка школа имала свои тайни в методите на обучение. Възходът на джу-джуцу продължил до 18 век, след това имало известно време на упадък.Двубоите между самураите изучаващи джу-джуцу били ежедневни въпреки че двубоят много често свършвал със смърт за един от тях. Голямото разнообразие на техниките в джу-джуцу давали предимство на тези които ги изучават. Със своите бойни удари, хвърляния, ключове, задържане и др. техники, които давали възможност противникът да бъде ликвидиран или бъде заставен да се предаде. През 1665 год. в Токио създали школата “Йошин – рю” / курсът на върбата / най-добрата школа за това време. За времето от 17 – 19 век. Една от най-добрите школи по това време била школата “Дайтон” специализирана за изучаване ключове и задушавания. Имало и школи в които се изучавало как да плениш противника. Техниките създадени по това време и днес предизвикват интерес. Тя е в основата на днешните източни бойни изкуства. В началото на 20 век на Япония била необходима здрава и силна армия. Това наложило да бъдат възстановени много от школите по джу-джуцу. За борбата с дрехи в Япония започва възход.Днес имаме голямо разнообразие и възможности какво да изучаваме. Има школи за всички системи бойни изкуства. Това дава възможност на всеки от нас да открие онази разновидност на бойно изкуство което е най-подходящо за него и философията на избраната от него школа да му харесва. Голям принос за възхода на борбата с дрехи има д-р Джигоро Кано 1860-1938 г., които по това време бил ректор на вишето училище в Япония 1909- 1911 г. Той е роден в крайморския град Микате / Префектура Хиого/ . Още когато бил съвсем малък семейството му се премества в Токио..Интересът на д-р Кано към джу-джуцу не е случаен. Като малък бил физически слаб, често бил унижаван от по-силните, но желаел да стане силен и независим и решава да изучава джу-джуцу. Кано изучава джу-джуцу в няколко школи с упоритост и ентусиазъм. Успоредно с това той търси намира и прочита много стари ръкописи “ тека-тай “. Така той научава неща които никой не знаел до тогава. Той разбрал че в школите по джу-джуцу не може да се постигне пълно физическо и морално развитие на личността и решил да развива джу-джуцу по друг начин. Джу-джуцу да бъде спорт който да възпитава изучаващите го. През1889 г. Кано изнася лекции, на които съобщава : “ Като избрах най-доброто от школите в които изучавах джу-джуцу, добавяйки свои умения и похвати създадох нова система за спорт и възпитание която нарекох – Кодокан джудо”. Кодокан означава училище за изучаване на пътя. Джу – означава гъвкавост, До – път. Гъвкавостта побеждава твърдостта. Един от основните методи които д-р Кано е онагледил със следния пример. Ако силата на човека се измерва с единици, а моят противник има 10 единици, а аз – 7, при пряко противопоставяне на силата аз ще бъда победен. Но ако при появата на силата на противника ние отстъпим и вложим част от своята сила в посоката, в която противникът действа, то ние ще го победим с малък процент от своята сила и ще разполагаме с останалата сила, която може да ползваме за друга цел. По този начин д-р Кано се разграничава от старите школи по джу-джуцу.
Кодокан е създаден през 1882 г. Първата зала за тренировки(дошо) била със скромни размери 3.60 x 5.40 кв.м. В началото имал само 9 ученика. Джудо се утвърждава няколко години по-късно. През 1886 г. било организирано състезание, на което състезателите от Кодокан се срещнали със състезатели от най-известните школи по джу-джуцу. Състезанието спечелили състезателите от Кодокан с 13 победи и две равни срещи. Тогава се видяло превъзходството на Кодокан, не само на теория, но и на практика. Със своята многостранна култура д-р Кано създал не само нова за възпитание, но и един нов спорт. В Кодокан се обучават хиляди младежи. По-късно Кодокан се утвърждава като център с голям авторитет по въпросите за физическото възпитание. През 1909 г. д-р Кано създава олимпийски комитет на Япония. До смъртта си той е член на японския и международен олимпийски комитети. Кодокан е водещ учебен център. Към него има научно-изследователски технически институт по джудо. Издателството към Кодокан(Кодакша) е един от най-големите центрове за разпространение на литература по джудо. Много скоро след утвърждаването си в Япония джудо започва разпространяването си по света. В началото на XX в. освен джу-джуцу и джудо започва да се изучава в Европа и Америка. В началото интересът към джудо не бил голям. Но д-р Кано започнал да изпраща в Европа и Америка като преподаватели своите най-добри ученици, а самият той изнасял лекции и правил публични демонстрации. Но едва след края на II-та световна война с развитието на връзките спортната общественост в света се запознава със спорта джудо. Те виждат, че това е нещо ново, оригинално, динамично и интересно. Най-голям интерес към джудо има в Европа. Като начало добър прием има във Франция, Англия и Холандия. Не случайно състезатели от тези страни доминират над състезателите от други страни на първите състезания в Европа. През 1948 г. се създава Европейският съюз по джудо. В него членуват 31 държави. От 1951 г. започват да се провеждат и състезания за младежи, юноши и студенти. По това време по данни на Европейския съюз по джудо са регистрирани около 700 000 състезатели. Същевременно нараства и интересът към джудо в Америка. В резултат на което се създава Панамерикански съюз по джудо. 1950 г. джудо е включено като редовен спорт при провеждането на Латиноамериканските игри. През 1963 г. е създаден Африканският съюз по джудо, който всяка година провежда състезания. По-късно се създава Океанският съюз, който включва Австралия и Нова Зеландия. Световната федерация по джудо е създадена през 1952 г. Тя обединява континенталните съюзи. Първи председател на световната федерация по джудо е професор Рисей Кано, син на д-р Кано. През 1965 г. за председател е избран председателят на Английската федерация по джудо Чарлз Палмър, а Рисей Кано остава като почетен председател. През 1961 г. става много важно за джудо събитие. То е включено като допълнителен спорт в 18-те олимпийски игри в Токио през 1964 г. като 20-ти олимпийски спорт. На 63-тата сесия на международния олимпийски комитет е взето решение джудо да бъде редовен олимпийски спорт от 1972 г. Така един спорт, идващ от древността става най-младият олимпийски спорт. С това се дава възможност за още по-голямо развитие на джудо. По своето разпространение джудо е на 5то място в света.Започва провеждането на континентални и световни първенства Първото световно първенство по джудо се провежда през 1956 г. в Токио. В него участват 21 страни. Първите три места печелят японци. Шампион е Шокиги Ниуци. Второто световно първенство по джудо е пак в Токио, а шампион е Коджи Соне. Третото световно първенство по джудо се провежда през 1961 г. в Париж – Франция. Но на това първенство хегемонията на японците е нарушена. Многократният европейски шампион 28-годишният Антоан Хесиг – Холандия става световен шампион, побеждавайки представителя на Япония. По този начин се слага край на японската хегемония в джудо
.РАЗВИТИЕ НА СПОРТА ДЖУДО В БЪЛГАРИЯ
Пробил границите на азиатският континент спортът джудо започва да навлиза в страните на Америка и Европа. Неговата динамика и философия допадат най-напред на англичаните и французите. Не случайно те са първите, които отнемат хегемонията на японците в лицето на Хейзинг и Паризи.
В България също започват плахи опити за въвеждане на джудо или по-точно техниките на джу-джуцу. Развитието на джудо в България е свързано с много трудности. Началото е положено през 1908 г. с издаването на известната книга “Джу-джуцу и физическото възпитание в Япония”. Така започва запознаването на нашата спортна общественост с джу-джуцу. Първите публични демонстрации по джу-джуцу правят известните по това време Исай Нинов и Димитър Спасов през 1925 – 1926 г. Демонстрациите се правят в градското казино. Опити да развива джу-джуцу в България прави и Любен Димитров, който през 1922 – 1926 г. го е изучавал в Германия при Ерша Реан. През 1928 и 1931 г. се провеждат два курса за учители по физическо възпитание. На тези курсове Исай Нинов преподава борба и джу-джуцу.
Фактическото начало на историята на спорта джудо в България започва през 1923 – 1924 г. с легендарния за българския спорт ген. Владимир Стойчев, който е изучавал джу-джуцу във Виена. По негова инициатива се създават две школи по джу-джуцу към “Юнак” и към “Кавалерийската школа”, които просъществуват само две години.
Опит за сформиране на групи, трениращи джудо е направен през 1936 г. от учителя по физическо възпитание Ангел Варсанов в Първа мъжка гимназия в гр. София. След завръщането си от Италия той се опитва да предаде знанията, придобити там от японски майстори, на любимите си ученици, но не среща интерес от тяхна страна. През 1940 г. в гр. Враца Георги Пищиков прави опит да развива джу-джуцу, но той завършва без да се утвърди школа. През 1943 г. в гр. София е създадена спортна школа за изучаване на борба, бокс и гимнастика. Ръководител е известният български борец Петър Костадинов, който в школата преподава и джу-джуцу, което е изучавал в Париж. При него по това време е изучавал джудо известният на джудо средите Стефан Хинков – 4 дан. През 1944 г. училият джудо в Италия Григор Тричков издава преведените книги “Как да победиш без оръжие” от Глюкер.
Истинското развитие на джудо в България започва едва през 1946 г.За този период си спомня Стефан Хинков - през 1946 г. за около две години имаше група тренираща джудо към АС-23. Това беше армейският клуб преди ЦСКА. Най-интересното е, че като отидох да говоря за групата, веднага приеха. Дадоха ни зала на стадион АС-23. По-късно АС-23 се сля със Септември и ние продължихме още малко.
През 1948 г. по инициатива на проф. Живко Филипов, тогава доцент във ВИФ “Г. Димитров”по лека атлетика и гимнастика, получил допълнителна специалност по джудо от Будапещенския институт по физическа култура и спорт, се въвежда джу-джуцу и джудо като редовен предмет, което продължава до 1953 г. Проф. Филипов ушива първите джудоги / екипи за джудо/ и смайва публиката с няколко фантастични за времето си демонстрации на празниците на Института и оригинален джудо екип
През 1956 г. по инициатива на д-р Богданов и проф. Филипов се възстановява изучаването на джудо във ВИФ.
Освен редовните часове във ВИФ с джудо се занимава и една малка група ентусиасти, които тренират на съвсем аматьорски начала под ръководството на д-р Богданов. Да упражнява спорта джудо към групата идва и Стефан Хинков. Той и д-р Богданов се захващат с голяма жар да изучават и преподават джудо по английските учебници подарени от бразилския посланик. В групата влизат Владимир Владиславов, Атанас Здравков, Димчо Демирев, Продан Проданов, Найден Найденов и др. По-късно идват Александър Негенцов, Цветан Хаджиев, Светослав Иванов и др. Тези пионери сами изучават техниките и са учители на самите себе си. Всеки от тях е имал желанието да изучи да съвършенство тайните на джудо. Така в следващите години някои от тях стават основатели на секциите по джудо в различни градове на страната. За да могат обучаващите се в тази група да бъдат треньори ЦС на БСФС еднократно дава треньорски права на шестима участници, които получават съответния документ. В тази група са Вл. Владиславов, Димитър Виларов, Найден Найденов и др..
Спортът джудо си пробива трудно път и по чисто идеологически причини. Като спорт с японска терминология той се счита за буржоазен и недопустим за развитие в социалистическото общество. Отправена е индиректна покана към тогавашните ръководители да прекратят заниманията тъй като те ще се отразят на служебното им положение. Единствен Вл. Владиславов продължава да провежда тренировките с групата в залата на БСФС.
Много трудно е било на деятелите по онова време да убедят ръководителите на националния спорт, че джудо има място в съвременната спортна система. “
Така след ходене по мъките новаторите успяват да създадат през 1957 г. първата комисия по джудо и самбо към секцията по борба при ЦС на БСФС с председател проф. Живко Филипов и членове: д-р Петър Богданов, Стефан Хинков, Г. Паскалев и Камен Лозанов. Със създаването на самостоятелната комисия се поставя началото на организирано практикуване на спорта джудо в страната. Започва се планомерна работа за неговото популяризиране и организационно укрепване на съществуващите секции към спортните дружества..
Като председател на комисията по джудо и самбо проф. Филипов използвайки своя авторитет сред джудо средите в Европа изпраща кандидатурата на България за член на Европейския съюз по джудо. В резултат на това през 1958 г. нашата страна е приета за член на Европейския съюз по джудо. Поради не плащане на членския внос към Европейския съюз, въпреки напомнянията от негова страна България престава да членува в него.
Заслуга за отделянето на джудо като самостоятелен спорт има Желязко Колев председател на БСФС по това време, който на съвместно заседание на комисията решава да се разделят двата спорта.
Усилията на деятелите се увенчават с успех. На15 декември 1962 г. Бюрото на ЦС на БСФС утвърждава Българската комисия по джудо /БКД/ с председател инж. Досьо Досев и членове: д-р Петър Богданов – зам. председател, доц. Димитър Станишев – секретар, Стефан Хинков – зав. учебната част, Христо Диков – председател на съдийската колегия, Владимир Владиславов – зав. организационната работа и Атанас Хаджийски – зав. агитация и пропаганда. Характерното за комисията е че тя няма платени служители, няма канцелария в ЦС на БСФС и кореспонденцията се води по домашните адреси. Първият бюджет с който разполага комисията са 500 лева.
Кодокан е създаден през 1882 г. Първата зала за тренировки(дошо) била със скромни размери 3.60 x 5.40 кв.м. В началото имал само 9 ученика. Джудо се утвърждава няколко години по-късно. През 1886 г. било организирано състезание, на което състезателите от Кодокан се срещнали със състезатели от най-известните школи по джу-джуцу. Състезанието спечелили състезателите от Кодокан с 13 победи и две равни срещи. Тогава се видяло превъзходството на Кодокан, не само на теория, но и на практика. Със своята многостранна култура д-р Кано създал не само нова за възпитание, но и един нов спорт. В Кодокан се обучават хиляди младежи. По-късно Кодокан се утвърждава като център с голям авторитет по въпросите за физическото възпитание. През 1909 г. д-р Кано създава олимпийски комитет на Япония. До смъртта си той е член на японския и международен олимпийски комитети. Кодокан е водещ учебен център. Към него има научно-изследователски технически институт по джудо. Издателството към Кодокан(Кодакша) е един от най-големите центрове за разпространение на литература по джудо. Много скоро след утвърждаването си в Япония джудо започва разпространяването си по света. В началото на XX в. освен джу-джуцу и джудо започва да се изучава в Европа и Америка. В началото интересът към джудо не бил голям. Но д-р Кано започнал да изпраща в Европа и Америка като преподаватели своите най-добри ученици, а самият той изнасял лекции и правил публични демонстрации. Но едва след края на II-та световна война с развитието на връзките спортната общественост в света се запознава със спорта джудо. Те виждат, че това е нещо ново, оригинално, динамично и интересно. Най-голям интерес към джудо има в Европа. Като начало добър прием има във Франция, Англия и Холандия. Не случайно състезатели от тези страни доминират над състезателите от други страни на първите състезания в Европа. През 1948 г. се създава Европейският съюз по джудо. В него членуват 31 държави. От 1951 г. започват да се провеждат и състезания за младежи, юноши и студенти. По това време по данни на Европейския съюз по джудо са регистрирани около 700 000 състезатели. Същевременно нараства и интересът към джудо в Америка. В резултат на което се създава Панамерикански съюз по джудо. 1950 г. джудо е включено като редовен спорт при провеждането на Латиноамериканските игри. През 1963 г. е създаден Африканският съюз по джудо, който всяка година провежда състезания. По-късно се създава Океанският съюз, който включва Австралия и Нова Зеландия. Световната федерация по джудо е създадена през 1952 г. Тя обединява континенталните съюзи. Първи председател на световната федерация по джудо е професор Рисей Кано, син на д-р Кано. През 1965 г. за председател е избран председателят на Английската федерация по джудо Чарлз Палмър, а Рисей Кано остава като почетен председател. През 1961 г. става много важно за джудо събитие. То е включено като допълнителен спорт в 18-те олимпийски игри в Токио през 1964 г. като 20-ти олимпийски спорт. На 63-тата сесия на международния олимпийски комитет е взето решение джудо да бъде редовен олимпийски спорт от 1972 г. Така един спорт, идващ от древността става най-младият олимпийски спорт. С това се дава възможност за още по-голямо развитие на джудо. По своето разпространение джудо е на 5то място в света.Започва провеждането на континентални и световни първенства Първото световно първенство по джудо се провежда през 1956 г. в Токио. В него участват 21 страни. Първите три места печелят японци. Шампион е Шокиги Ниуци. Второто световно първенство по джудо е пак в Токио, а шампион е Коджи Соне. Третото световно първенство по джудо се провежда през 1961 г. в Париж – Франция. Но на това първенство хегемонията на японците е нарушена. Многократният европейски шампион 28-годишният Антоан Хесиг – Холандия става световен шампион, побеждавайки представителя на Япония. По този начин се слага край на японската хегемония в джудо
.РАЗВИТИЕ НА СПОРТА ДЖУДО В БЪЛГАРИЯ
Пробил границите на азиатският континент спортът джудо започва да навлиза в страните на Америка и Европа. Неговата динамика и философия допадат най-напред на англичаните и французите. Не случайно те са първите, които отнемат хегемонията на японците в лицето на Хейзинг и Паризи.
В България също започват плахи опити за въвеждане на джудо или по-точно техниките на джу-джуцу. Развитието на джудо в България е свързано с много трудности. Началото е положено през 1908 г. с издаването на известната книга “Джу-джуцу и физическото възпитание в Япония”. Така започва запознаването на нашата спортна общественост с джу-джуцу. Първите публични демонстрации по джу-джуцу правят известните по това време Исай Нинов и Димитър Спасов през 1925 – 1926 г. Демонстрациите се правят в градското казино. Опити да развива джу-джуцу в България прави и Любен Димитров, който през 1922 – 1926 г. го е изучавал в Германия при Ерша Реан. През 1928 и 1931 г. се провеждат два курса за учители по физическо възпитание. На тези курсове Исай Нинов преподава борба и джу-джуцу.
Фактическото начало на историята на спорта джудо в България започва през 1923 – 1924 г. с легендарния за българския спорт ген. Владимир Стойчев, който е изучавал джу-джуцу във Виена. По негова инициатива се създават две школи по джу-джуцу към “Юнак” и към “Кавалерийската школа”, които просъществуват само две години.
Опит за сформиране на групи, трениращи джудо е направен през 1936 г. от учителя по физическо възпитание Ангел Варсанов в Първа мъжка гимназия в гр. София. След завръщането си от Италия той се опитва да предаде знанията, придобити там от японски майстори, на любимите си ученици, но не среща интерес от тяхна страна. През 1940 г. в гр. Враца Георги Пищиков прави опит да развива джу-джуцу, но той завършва без да се утвърди школа. През 1943 г. в гр. София е създадена спортна школа за изучаване на борба, бокс и гимнастика. Ръководител е известният български борец Петър Костадинов, който в школата преподава и джу-джуцу, което е изучавал в Париж. При него по това време е изучавал джудо известният на джудо средите Стефан Хинков – 4 дан. През 1944 г. училият джудо в Италия Григор Тричков издава преведените книги “Как да победиш без оръжие” от Глюкер.
Истинското развитие на джудо в България започва едва през 1946 г.За този период си спомня Стефан Хинков - през 1946 г. за около две години имаше група тренираща джудо към АС-23. Това беше армейският клуб преди ЦСКА. Най-интересното е, че като отидох да говоря за групата, веднага приеха. Дадоха ни зала на стадион АС-23. По-късно АС-23 се сля със Септември и ние продължихме още малко.
През 1948 г. по инициатива на проф. Живко Филипов, тогава доцент във ВИФ “Г. Димитров”по лека атлетика и гимнастика, получил допълнителна специалност по джудо от Будапещенския институт по физическа култура и спорт, се въвежда джу-джуцу и джудо като редовен предмет, което продължава до 1953 г. Проф. Филипов ушива първите джудоги / екипи за джудо/ и смайва публиката с няколко фантастични за времето си демонстрации на празниците на Института и оригинален джудо екип
През 1956 г. по инициатива на д-р Богданов и проф. Филипов се възстановява изучаването на джудо във ВИФ.
Освен редовните часове във ВИФ с джудо се занимава и една малка група ентусиасти, които тренират на съвсем аматьорски начала под ръководството на д-р Богданов. Да упражнява спорта джудо към групата идва и Стефан Хинков. Той и д-р Богданов се захващат с голяма жар да изучават и преподават джудо по английските учебници подарени от бразилския посланик. В групата влизат Владимир Владиславов, Атанас Здравков, Димчо Демирев, Продан Проданов, Найден Найденов и др. По-късно идват Александър Негенцов, Цветан Хаджиев, Светослав Иванов и др. Тези пионери сами изучават техниките и са учители на самите себе си. Всеки от тях е имал желанието да изучи да съвършенство тайните на джудо. Така в следващите години някои от тях стават основатели на секциите по джудо в различни градове на страната. За да могат обучаващите се в тази група да бъдат треньори ЦС на БСФС еднократно дава треньорски права на шестима участници, които получават съответния документ. В тази група са Вл. Владиславов, Димитър Виларов, Найден Найденов и др..
Спортът джудо си пробива трудно път и по чисто идеологически причини. Като спорт с японска терминология той се счита за буржоазен и недопустим за развитие в социалистическото общество. Отправена е индиректна покана към тогавашните ръководители да прекратят заниманията тъй като те ще се отразят на служебното им положение. Единствен Вл. Владиславов продължава да провежда тренировките с групата в залата на БСФС.
Много трудно е било на деятелите по онова време да убедят ръководителите на националния спорт, че джудо има място в съвременната спортна система. “
Така след ходене по мъките новаторите успяват да създадат през 1957 г. първата комисия по джудо и самбо към секцията по борба при ЦС на БСФС с председател проф. Живко Филипов и членове: д-р Петър Богданов, Стефан Хинков, Г. Паскалев и Камен Лозанов. Със създаването на самостоятелната комисия се поставя началото на организирано практикуване на спорта джудо в страната. Започва се планомерна работа за неговото популяризиране и организационно укрепване на съществуващите секции към спортните дружества..
Като председател на комисията по джудо и самбо проф. Филипов използвайки своя авторитет сред джудо средите в Европа изпраща кандидатурата на България за член на Европейския съюз по джудо. В резултат на това през 1958 г. нашата страна е приета за член на Европейския съюз по джудо. Поради не плащане на членския внос към Европейския съюз, въпреки напомнянията от негова страна България престава да членува в него.
Заслуга за отделянето на джудо като самостоятелен спорт има Желязко Колев председател на БСФС по това време, който на съвместно заседание на комисията решава да се разделят двата спорта.
Усилията на деятелите се увенчават с успех. На15 декември 1962 г. Бюрото на ЦС на БСФС утвърждава Българската комисия по джудо /БКД/ с председател инж. Досьо Досев и членове: д-р Петър Богданов – зам. председател, доц. Димитър Станишев – секретар, Стефан Хинков – зав. учебната част, Христо Диков – председател на съдийската колегия, Владимир Владиславов – зав. организационната работа и Атанас Хаджийски – зав. агитация и пропаганда. Характерното за комисията е че тя няма платени служители, няма канцелария в ЦС на БСФС и кореспонденцията се води по домашните адреси. Първият бюджет с който разполага комисията са 500 лева.